Там

Там.

23.10.2016 г.

Под крило поставям мъничка утеха.

Книга вярна в чантата шепти.

Поглед вперен в полета на птица.

И вървя безкрайно в синьото море.

Там небето ярко се разтваря.

Сваля вчерашна душа на миг.

Трепва силно утринна омая.

Идвам, бавно като от открита.

Нова есенна земя.

Старото дърво.

06.07.2016 г.

Колкото по-старо е дървото, толкова по-красива, изпъстрена с белези и чудновати фигури, е неговата кора. Така, както кожата на възрастния човек е набраздена със спомените от живота, така и дървото запазва всеки досег с някого или нещо на своята дреха. А младото е още малко, с гладка обвивка, някак недорасло и скучно. Когато се приближиш до голямото старо дърво, можеш да прочетеш неговата история. Иска ти се да го докоснеш, сякаш е човек, да го прегърнеш и вземеш от устойчивостта и мъдростта му.

Всеки път, когато видя едно до друго старо и младо дърво, си спомням една отколешна легенда.

Живяла някога една жена на възраст около петдесет. Лицето и било извезано с малки, плитки браздички от усмивките и няколко дълбоки линии от грижите през времето, а очите ú били големи, добри и малко тъжни. Нейната най-голяма мъка била, че нямала чедо. Сам самичка в своя дом, копнеела за човешка близост. А живеела на едно от най-прекрасните места, в планината, откъдето се разкривала великолепна гледка към долината и една красива река.

В самотата си, често ходела до едно огромно самотно дърво, там сядала под богата му корона и му разказвала всичко, което имала в душата си. Един ден след като беше приключила с разказа си, тъкмо да стане и чула тиха въздишка. Стреснала се в началото, помислила, че има някой друг. Огледала навсякъде, но били само тя и дървото. Тогава от него се чул тих, но плътен, мек глас:

-          Вече десет години идваш всеки ден и ми споделяш мъката си. Реших да ти помогна.

Откъсни един от младите филизи, които растат до дънера ми, засади го в твоята градина. Три поредни нощи го поливай с изворна вода, която е налята призори и на първата пълна луна ще имаш дъщеря.

Жената се озадачила, но все пак откъснала най-красивия филиз, занесла го в градината си и спазила всички напътствия на старото дърво. Докато вървяла по тясната пътека, в главата си чувала последните думи на дървото, да не спира да идва всеки ден и винаги да води момичето със себе си, независимо от всичко.

В нощта на първата пълна луна, тя погледнала през прозорчето в градината и там на мястото на младия филиз, огряна в сноп светлина спяла прекрасна девойчица, около десет годишна. Бързо излязла, взела я на ръце и прибрала спящата си дъщеря вкъщи.

Когато на сутринта момичето се събудило, сякаш слънцето изгряло в стаята. Имало дълги руси коси, а очите му  - сини като лятно утринно небе.

Зарадвала се жената прегърнала момичето и заживели щастливи. Минавало времето, растяла девойката и ставала красива млада жена. Изучила се, помагала на старата си майка и се грижела за прекрасната градина. Никога не пропуснали нито ден да отидат при старото дърво.

Идвали момци от околността да я искат за жена, но майката не искала още да се разделя със скъпата си дъщеря. Един ден, когато се прибирали, по пътя видели мъж на кон. Погледите на младите се срещнали и пламнал огън в сърцата им.

Когато след няколко дни девойката видяла пред дома си същият момък, тя се учудила, но топла вълна обляла тялото ú, разтреперила се от вълнение. След малко майката повикала дъщеря си, а на лицето ú греела усмивка.

Вдигнали сватба за чудо и приказ. Младоженците свили свое семейно гнездо недалеч от дома на старата жена. Майката и дъщерята продължавали да посещават всеки ден старото дърво, спазвайки повелята.

Мъжът на момичето се чудел къде отиват всеки ден двете жени и решил да ги проследи. Чул как си говорят с дървото и когато младата булка се прибрала вкъщи той я попитал защо ходят всеки ден там, но тя не можела да сподели, че е и негова дъщеря.

Един ден, както обикновено, майката отишла да я извика, за да отидат пак при дървото, съпругът казал, че я няма и я отпратил, а жена си завел на разходка в далечна друга посока. Момичето не знаело, че посещенията трябва да се случват всеки ден. Майката отишла с надеждата, че младата жена е вече там и останала удивена, когато заварила дървото само.

Разгневило се то, закършило клони и заговорило с груб и силен глас.

-          Не спазихте едничката ми молба, сега ще ви накажа, до утре сутрин ще бъдете като мен.

-          Моля те – разплакала се майката - пощади поне дъщеря ми!

-          Само един начин има. Трябва да принесе в жертва най-скъпото си.

А сега се махай от очите ми!

Хукнала да бяга старата жена, денят привършвал и нямали много време.

Бързо влезнала в дома на младите, а те вече били заспали. Събудила дъщеря си и разказала всичко. Тогава решили да измолят прошка от старото дърво и тръгнали заедно. Навън вилнеела буря, клоните на дърветата се извивали като змии, страшен дъжд се леел.

Двете жени едва се добрали до старото дърво и паднали на колене, мокри и треперещи от студ. Умолявали го да не иска сърцето на младия мъж. Плакали, но нищо не могли да направят.

Бурята се укротила и скоро слънцето изгряло. Стичали се капки от листата на старото дърво, а встрани от него се бяха появили две нови, едното - стара липа, а до нея сгушена, сякаш в прегръдка – млада бреза, нежна и тънка.

Когато се събудил, мъжът видял, че момичето му не е при него. Сетил се къде може да е и веднага се заизкачвал по стръмнините, пързалял се, падал и ставал. Видял дърветата и разбрал, познал невястата си, прегърнал брезата и заплакал, молел за прошка. А великолепното дърво спуснало клоните си, сякаш да го прегърне. Не можел да си тръгне и там останал да живее в една набързо скована дървена къщичка. Събирал билки и продавал на пазара в селата. Разказвал историята на непрежалимата си жена и нейната майка.

От този ден нататък легендата започнала да се разнася от уста на уста, за старото дърво и съдбата на двете жени. По-смелите, които сядали в летен ден под сянката им, разказвали историята, която листата им нашепвали.

Когато някога видите старо дърво, постойте при него и чуйте историята му.

"Приказки от Босфора" - последен детайл

Разходка с лодка

Разходката с лодка по Босфора беше последната вечер в Истанбул, една приятна слънчева надвечер и с нищо заменимото залязващо слънце, когато се настанихме в едно немалко корабче за поне петнадесет души, за да разгледаме протока и да чуем разкази за историята, легендите и да разгледаме разкошните сгради от двете страни - европейската и азиатската. В частта на Стария континет преобладаваха стари крепости и исторически забележителности, а отсреща се бяха наредили като за изложба богаташките къщи на най-популярните турски заможни фамилии. Гледах водата, вдишвах морския въздух и се радвах на минаващите големи увеселителни кораби, където танцуващи хора в коктейлни облекла се веселяха под звуците на разнообразна музика. 
Животът си течеше с вълните, които пляскаха по борда на нашето возило и нашепваха стари истории за случили се в действителност и такива приказки, които някой, някъде беше измислил, за да забавлява децата.
Легендата за името на протока Босфор възниква от времето на древногръцките митове, когато Хера, жената на гръмовержеца Зевс, превърнала неговата любовница Йо в бяла крава и я затворила. Йо успяла да избяга и пресякла Босфора, спасявайки се. Името е от гръцки "Боспорос", което означава Пътят на кравата или Говежди брод.
Другата легенда - свързана с Босфора е за т.нар. "Момина кула" за дъщерята на султан, за която предрекли неизбежна смърт при навършване на 18 години. В опита си да я опази, султанът изградил кулата и я прибрал там, за да осигури постоянна охрана на момичето. В деня на осемнадесетата годишнина на принцесата, бащата изпратил кошница с плодове. Когато тя взела подаръка, от там изпълзяла змия и я ухапала смъртоносно.
Има и други легенди, всички свързани с любов и смърт. Може би затова, усещането по време на разходката е толкова емоционално, изпълва с дълбоки усещания и се помни дълго.
Няма да забравя как се прибрах на следващата сутрин (пътувахме за България няколко часа след разходката в Босфора) и два часа след пристигането бях на работа с развята коса, още носеща соления морски аромат, пазещ всяка нашепната история. И друго си спомням - споделих на колежка, че тъкмо съм се прибрала от екскурзия до Истанбул, а тя се усмиха широко и ме попита: "Още си там, нали?". Да, въпреки че бях физически вече в България, спомените за тези невероятни, цветни и пълни с аромат на 72 подправки четири дни в Истанбул запълваха мислите ми и ме караха да се усмихвам, макар и да не бях спала 36 часа.
А защо точно 72 подправки? Така ми хрумна, когато си спомних, че още първия ден в Истанбул ни разказаха, че в града живеят хора от седемдесет и две различни националности.
Прекрасно, нали?!

"Приказки от Босфора"


Султанският дворец "Долма Бахче"

От всички туристически места в Истанбул, тук, в султанския дворец, видях какво означава на практика "рог на изобилието". 
Построен в средата на 19 век с равностойността на сумата от 1/4 от годишните данъци, събирани тогава в Османската империя, този дворец е израз както на могъщество и самочувствие, така и на неразумност, излишен и прекомерен разход за показност на едно величие, което скоро предстои да се сгромоляса със страшна сила. 
Разбира се, това, което видях в двореца беше изключително интересно, и от архитектурна гледна точка и като "каталог" на актуалните тенденции на дворцовия интериор в Европа за този период.
Със своите 45 000 кв. метра и 285 стаи, той буквално те пресища и смазва с разкош, по Ориенталски, макар и изпълнен по най-високите естетически стандарти на интериорния дизайн лично от най-видните и търсени тогава европейски архитекти.
Оставаш с усещането, че е най-голямата материална съкровищница на Турция.
Пред главната порта има представителна стража. Бях изумена от височината на часовоите. Изглеждаха еднакви и неподвижни, сякаш сътворени по калъп.
И...влизаш в приказна градина с цветен часовник, без да предполагаш колко е деликатна тази градинска увертюра на фона на тежката, атмосфера, съчетваща в себе си всичко, което някога си си представял, че може да се излее от един "Рог на Изобилието".
Брутално усещане, на моменти прекалено пресищащо като твърде подсладен десерт във френска сладкарница, но от друга страна любопитно и достойно за един последващ анализ как човечеството много често е губило далеч по-стойностни неща винаги, когато се е надскачало.
Естествено, сега, като музей, Долма Бахче е прекрасен и разкошен пример за изтънченост, въображение и много, много красота и в комбинацията на скъпоценните камъни, и в цялостното излъчване на типовете зали, наречени според скъпоценностите използвани за облицовка на стени, тавани и подове, и със събраните предмети от цял свят, подарявани на султана от близки и далечни пратеници като в приказките.
И след като френският сладкиш пресити сетивата ти излизаш да поемеш въздух в градината с изглед към Босфора. Тогава става ясно защо точно на това място е направен този султански сарай. Божествена гледка, стълби и вода.
Можеш да стоиш с часове в тази градина и да преподреждаш мислите си като малките вълнички, които леко заливат разкошните стъпала, водещи към водата. 
Струва си всяка минута в този дворец.

"Приказки от Босфора"


Църквата "Света София"

Една гигантска сграда, паметник на културата от 1934 г. след рефенрендум, по инициатива на Кемал Ататюрк , един от най-обичаните и уважавани лидери в света, който и до днес бива почитан и ще бъде от турците, защото е направил революция в мисленето и в действията си Турция да бъде достойна европейска държава. Надявам се да бъде така и занапред. 
Когато влязох в този храм изпитах специфичното удивление на всяко човешко същество, докоснало се до постижение на силния човешки дух и цивилизация, просъществувала през вековете, пазена и предавана от поколенията. 
Повече фактология и информция https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B0_%D0%A1%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F_(%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%BB)

Превърната в музей "Света София" е мащабна, великолепна сграда, която е в процес на реставрация от дълги години. Възстановяват се уникалните фрески, които са изключително трудни за изработка, поради това, че са мозайки. Имах възможността да видя отблизо напълно обновени части, които трудно могат да се опишат с думи, но ще се опитам. Изглеждат като току-що сътворени от божествена ръка, искрят с невероятни цветове и светлина. Оказва се, че през дългите години в периода на Османската империя, когато църквата е джамия и стените са боядисани в едно специфично зелено с изписани иконични символи на владетелските османски династии, тази боя играе ролята на запечатваща защита през вековете, която съхранява красотата и качеството на мозайката и имаме уникалния шанс да се насладим и възхитим на майсторите, сътворили тези чудеса.

Със своите 56 метра височина, църквата главозамайва. Качихме се някъде по средата и се разходихме по специален балкон, който я опасва в ширина. Погледнах надолу - високо, Погледнах нагоре - високо! И отново - онова усещане за прашинка, пред чудото на човешкия дух и сила да сътворява, наставляван от Божията Ръка.
Изключително място, съхранило много сила, енергия и послания. Сякаш е център на Вселената.

"Приказки от Босфора"


Търговска разходка 

Няма човек, който да не е ходил в Истанбул и да не е минал през Капалъ Чарши. Спомних си, че майка ми, когато заминавах, след като ми пожела весело пътешествие, ми даде няколко наставления, едно от които да внимавам да не се изгубя на чаршията, нещо, което, разбира се, се случи.
Бяхме цялата група на посещение там, разглеждахме пъстрите сергии, пълни с цвят, аромат на подправки от цял свят, весели търговци, които умело подканяха да опитаме и да си купим.
В един момент, вече почти на края на обиколката, се спрях да купя за зет ми броеница за спомен и точно в следващия миг се обърнах и от моите спътници нямаше и следа. Ха, а сега. Изскочих навън от най-близкия изход и започнах да въртя глава наляво и надясно с цел максимално бързо откриване на поне една позната физиономия. Уви, не забелязах такава. А срещу мен продавач на килими ме попита на англиски дали съм се изгубила. Потвърдих, а той веднага ме насочи по посока на мястото, където спират автобусчетата с туристи. Обясних му, че нашата група е на частно посещение и не сме по стандартната схема. Човекът се усмихна, покани ме да седна при него и ми каза да се обадя по телефона. А аз, разбира се, нямах роуминг, след което той извади мобилния си телефон и ми го подаде. Обаче, кой си зарежда батерията на телефона като няма да го ползва? Обясних, че няма как да се свържа, защото не помня номера на шефа, а батерията ми е в почивка. Усмивката му стана още по-широка след като разбра, че съм от България и възкликна въодушевено "Оооо, комшиии!"
Накрая ми предложи "Седни тук и не мърдай, след няколко минути ще те намерят, защото ще те търсят там, където са те видели за последно." Изпитах някакво спокойствие, въпреки, че бях изгубена в петнадесет милионен град. Имах достатъчно пари в себе си, в крайна сметка, да си хвана такси до хотела, чието име знаех. Щях да се прибера. 
В приятни приказки с продавача петнадесетте минути на моето Истанбулско изгубване приключиха с появата на нашия организатор и водач и аз се завърнах обратно в групата, която вече беше стигнала с друг водач в Синята Джамия. 
Следобяд ни заведоха на разходка по търговските улички и сокаци с малките, китни магазинчета за всякакъв текстил. Подготвиха ни, че е въпрос на традиция и чест за продавачите, клиентите да се пазарят. Да видим дали моят търговски опит в големите фирми, може да даде резултат в алъш-вериша?
С две колежки се намушихме в едно много симпатично местенце с шалове, от всевъзможни материи, цветове и големини - като Алиса в страната на аксесоарите. Реших като единствена в групата с голям опит в тази област да се пробвам и взе, че се получи. Още пазя този шал, който вече не става за носене, но сърце не ми дава да го изхвърля. Всеки път, когато го видя си спомням за прекрасните мигове и си го гледам като реликва. 

"Приказки от Босфора"

Закуска край водата

Първата ми сутрин в Истанбул започна с една приятна изненада - закуска в едно крайбрежно бистро, разположено точно до крайморската алея на Босфора в европейската част. Една малка лодка на кея, спокойните сутрешни води, слънцето, наредените като в рекламна брошура на френското крайбрежие светли триетажни къщи, които сякаш те пренасят в друго място. Научавам че Кемал Ататюрк е бил френски възпитаник и е хвърлил много време и усилия, разбира се и средства в това Турция, в случая Истанбул да придобие хубав европейски облик. Определено е постигнал целта си. Разбирам от нашите домакини, че всеки гражданин на Турция питае невероятна почит към него. 

Масата започва да се подрежда с едни от най-любимите ни сутрешни балкански ястия - сирене под капак, пресни зелени чушки, няколко видя тестени закуски, направени с мерак и вкусни толкова много, че се чудех дали ще имам възможност да опитам всяко ястие. И да - най-прекрасните розови домати, нарязани на колелца, белени. Турски чай, онзи червеният с уникален и типичен вкус - в изобилие. И ...разбира се - кафе, турско, истинско. Гастрономическото удоволствие продължи два часа в кулинарни страсти и приятни, усмихнати разговори. Това, което изключително много ме впечатли, че домакините, които поднасят храна (неслучайно използвам тази дума, а не сервитьор), по всякакъв начин се стараят да угодят на клиента. Така, както приготвят храната, така я поднасят - с уважение към нея и към теб.

А гледката навън само допълваше усещането за спокойствие, една особена вечност на момента на наслада и кеф.

Предстоеше ни търговска обиколка - една от най-ярките специфики на турския национален манталитет - как ти се предлага и как купуваш. Естествено започнахме от Капалъ Чарши, но за това в следващата приказка.