"Приказки от Босфора"
Църквата "Света София"
Една гигантска сграда, паметник на културата от 1934 г. след рефенрендум, по инициатива на Кемал Ататюрк , един от най-обичаните и уважавани лидери в света, който и до днес бива почитан и ще бъде от турците, защото е направил революция в мисленето и в действията си Турция да бъде достойна европейска държава. Надявам се да бъде така и занапред.
Когато влязох в този храм изпитах специфичното удивление на всяко човешко същество, докоснало се до постижение на силния човешки дух и цивилизация, просъществувала през вековете, пазена и предавана от поколенията.
Повече фактология и информция https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B0_%D0%A1%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F_(%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%BB)
Превърната в музей "Света София" е мащабна, великолепна сграда, която е в процес на реставрация от дълги години. Възстановяват се уникалните фрески, които са изключително трудни за изработка, поради това, че са мозайки. Имах възможността да видя отблизо напълно обновени части, които трудно могат да се опишат с думи, но ще се опитам. Изглеждат като току-що сътворени от божествена ръка, искрят с невероятни цветове и светлина. Оказва се, че през дългите години в периода на Османската империя, когато църквата е джамия и стените са боядисани в едно специфично зелено с изписани иконични символи на владетелските османски династии, тази боя играе ролята на запечатваща защита през вековете, която съхранява красотата и качеството на мозайката и имаме уникалния шанс да се насладим и възхитим на майсторите, сътворили тези чудеса.
Със своите 56 метра височина, църквата главозамайва. Качихме се някъде по средата и се разходихме по специален балкон, който я опасва в ширина. Погледнах надолу - високо, Погледнах нагоре - високо! И отново - онова усещане за прашинка, пред чудото на човешкия дух и сила да сътворява, наставляван от Божията Ръка.
Изключително място, съхранило много сила, енергия и послания. Сякаш е център на Вселената.
Saturday, June 27, 2015
Tuesday, June 23, 2015
"Приказки от Босфора"
Търговска разходка
Няма човек, който да не е ходил в Истанбул и да не е минал през Капалъ Чарши. Спомних си, че майка ми, когато заминавах, след като ми пожела весело пътешествие, ми даде няколко наставления, едно от които да внимавам да не се изгубя на чаршията, нещо, което, разбира се, се случи.
Бяхме цялата група на посещение там, разглеждахме пъстрите сергии, пълни с цвят, аромат на подправки от цял свят, весели търговци, които умело подканяха да опитаме и да си купим.
В един момент, вече почти на края на обиколката, се спрях да купя за зет ми броеница за спомен и точно в следващия миг се обърнах и от моите спътници нямаше и следа. Ха, а сега. Изскочих навън от най-близкия изход и започнах да въртя глава наляво и надясно с цел максимално бързо откриване на поне една позната физиономия. Уви, не забелязах такава. А срещу мен продавач на килими ме попита на англиски дали съм се изгубила. Потвърдих, а той веднага ме насочи по посока на мястото, където спират автобусчетата с туристи. Обясних му, че нашата група е на частно посещение и не сме по стандартната схема. Човекът се усмихна, покани ме да седна при него и ми каза да се обадя по телефона. А аз, разбира се, нямах роуминг, след което той извади мобилния си телефон и ми го подаде. Обаче, кой си зарежда батерията на телефона като няма да го ползва? Обясних, че няма как да се свържа, защото не помня номера на шефа, а батерията ми е в почивка. Усмивката му стана още по-широка след като разбра, че съм от България и възкликна въодушевено "Оооо, комшиии!"
Накрая ми предложи "Седни тук и не мърдай, след няколко минути ще те намерят, защото ще те търсят там, където са те видели за последно." Изпитах някакво спокойствие, въпреки, че бях изгубена в петнадесет милионен град. Имах достатъчно пари в себе си, в крайна сметка, да си хвана такси до хотела, чието име знаех. Щях да се прибера.
В приятни приказки с продавача петнадесетте минути на моето Истанбулско изгубване приключиха с появата на нашия организатор и водач и аз се завърнах обратно в групата, която вече беше стигнала с друг водач в Синята Джамия.
Следобяд ни заведоха на разходка по търговските улички и сокаци с малките, китни магазинчета за всякакъв текстил. Подготвиха ни, че е въпрос на традиция и чест за продавачите, клиентите да се пазарят. Да видим дали моят търговски опит в големите фирми, може да даде резултат в алъш-вериша?
С две колежки се намушихме в едно много симпатично местенце с шалове, от всевъзможни материи, цветове и големини - като Алиса в страната на аксесоарите. Реших като единствена в групата с голям опит в тази област да се пробвам и взе, че се получи. Още пазя този шал, който вече не става за носене, но сърце не ми дава да го изхвърля. Всеки път, когато го видя си спомням за прекрасните мигове и си го гледам като реликва.
Търговска разходка
Няма човек, който да не е ходил в Истанбул и да не е минал през Капалъ Чарши. Спомних си, че майка ми, когато заминавах, след като ми пожела весело пътешествие, ми даде няколко наставления, едно от които да внимавам да не се изгубя на чаршията, нещо, което, разбира се, се случи.
Бяхме цялата група на посещение там, разглеждахме пъстрите сергии, пълни с цвят, аромат на подправки от цял свят, весели търговци, които умело подканяха да опитаме и да си купим.
В един момент, вече почти на края на обиколката, се спрях да купя за зет ми броеница за спомен и точно в следващия миг се обърнах и от моите спътници нямаше и следа. Ха, а сега. Изскочих навън от най-близкия изход и започнах да въртя глава наляво и надясно с цел максимално бързо откриване на поне една позната физиономия. Уви, не забелязах такава. А срещу мен продавач на килими ме попита на англиски дали съм се изгубила. Потвърдих, а той веднага ме насочи по посока на мястото, където спират автобусчетата с туристи. Обясних му, че нашата група е на частно посещение и не сме по стандартната схема. Човекът се усмихна, покани ме да седна при него и ми каза да се обадя по телефона. А аз, разбира се, нямах роуминг, след което той извади мобилния си телефон и ми го подаде. Обаче, кой си зарежда батерията на телефона като няма да го ползва? Обясних, че няма как да се свържа, защото не помня номера на шефа, а батерията ми е в почивка. Усмивката му стана още по-широка след като разбра, че съм от България и възкликна въодушевено "Оооо, комшиии!"
Накрая ми предложи "Седни тук и не мърдай, след няколко минути ще те намерят, защото ще те търсят там, където са те видели за последно." Изпитах някакво спокойствие, въпреки, че бях изгубена в петнадесет милионен град. Имах достатъчно пари в себе си, в крайна сметка, да си хвана такси до хотела, чието име знаех. Щях да се прибера.
В приятни приказки с продавача петнадесетте минути на моето Истанбулско изгубване приключиха с появата на нашия организатор и водач и аз се завърнах обратно в групата, която вече беше стигнала с друг водач в Синята Джамия.
Следобяд ни заведоха на разходка по търговските улички и сокаци с малките, китни магазинчета за всякакъв текстил. Подготвиха ни, че е въпрос на традиция и чест за продавачите, клиентите да се пазарят. Да видим дали моят търговски опит в големите фирми, може да даде резултат в алъш-вериша?
С две колежки се намушихме в едно много симпатично местенце с шалове, от всевъзможни материи, цветове и големини - като Алиса в страната на аксесоарите. Реших като единствена в групата с голям опит в тази област да се пробвам и взе, че се получи. Още пазя този шал, който вече не става за носене, но сърце не ми дава да го изхвърля. Всеки път, когато го видя си спомням за прекрасните мигове и си го гледам като реликва.
Sunday, June 21, 2015
"Приказки от Босфора"
Закуска край водата
Първата ми сутрин в Истанбул започна с една приятна изненада - закуска в едно крайбрежно бистро, разположено точно до крайморската алея на Босфора в европейската част. Една малка лодка на кея, спокойните сутрешни води, слънцето, наредените като в рекламна брошура на френското крайбрежие светли триетажни къщи, които сякаш те пренасят в друго място. Научавам че Кемал Ататюрк е бил френски възпитаник и е хвърлил много време и усилия, разбира се и средства в това Турция, в случая Истанбул да придобие хубав европейски облик. Определено е постигнал целта си. Разбирам от нашите домакини, че всеки гражданин на Турция питае невероятна почит към него.
Масата започва да се подрежда с едни от най-любимите ни сутрешни балкански ястия - сирене под капак, пресни зелени чушки, няколко видя тестени закуски, направени с мерак и вкусни толкова много, че се чудех дали ще имам възможност да опитам всяко ястие. И да - най-прекрасните розови домати, нарязани на колелца, белени. Турски чай, онзи червеният с уникален и типичен вкус - в изобилие. И ...разбира се - кафе, турско, истинско. Гастрономическото удоволствие продължи два часа в кулинарни страсти и приятни, усмихнати разговори. Това, което изключително много ме впечатли, че домакините, които поднасят храна (неслучайно използвам тази дума, а не сервитьор), по всякакъв начин се стараят да угодят на клиента. Така, както приготвят храната, така я поднасят - с уважение към нея и към теб.
А гледката навън само допълваше усещането за спокойствие, една особена вечност на момента на наслада и кеф.
Предстоеше ни търговска обиколка - една от най-ярките специфики на турския национален манталитет - как ти се предлага и как купуваш. Естествено започнахме от Капалъ Чарши, но за това в следващата приказка.
Варварско настроение
Варвара - морски рай, далеч от хорската суета, където всяка глътка въздух е свобода, вдъхновение и презарежда за месеци напред. И да не сте човек на изкуството няма начин да сте там и да не сътворите нещичко с ръцете и душата си!
Saturday, June 20, 2015
"Приказки от Босфора"
(кратък сборник от истории за едно четирдневно пътуване до Истанбул преди 10 години)
Пристигането
Пътувам с автобус с около петнадесет колеги, преподаватели, за Истанбул през юни 2005 г. Настроението е страхотно като на ученическа екскурзия. За първи път щях да видя Цариград, вълнувах се доста. Но и най-смелите ми представи и копнежи не можеха да ми подскажат дори приказката, в която бях на път да се потопя.
В мига, в който се появи табелата Истанбул, погледнах часовника си, показваше 17.30 часа. След това бързо пристигнахме до Автогарата, разумно разположена в началото на града. Там ми предстоеше първата среща с различността, още на крачка - две от автобуса, веднага след първата глътка въздух. Две млади момичета, изцяло покрити в черно, показваха единствено дълбоките си очи и бяха седнали на тротоара. Сториха ми се толкова мънички, като две котенца.
В първия миг се шокирах, но след това приех картината като част от пейзажа на този многолик и уникално разнообразен град.
Нашата пъстра група се прехвърли в специално нает минибус и потеглихме по широката магистрала във вековния мегаполис. Мащабите на града, доколкото си спомням 4 платна в едната посока, броят на автомобилите, дотолкова ме зашеметиха, че в един момент се усетих как гледам с широко отворени очи и уста. Зяпнах от почуда. След като преминахме по моста над Босфора, който свързва Европа с Азия и спряхме до хотела, веднага след кея откъм азиатската част, отново погледнах часовника си - 19 часа. Бяхме пътували един час и половина, а не бяхме минали целия град.
Гигантска площ за моите представи. Хора, това е Цариград, една от люлките на съвременната цивилизация, за първи път основан с името Византион през 660 г. пр.н.е., стъпил на два континента, обединяващ толкова различни култури и пълен с толкова цветове, аромати, картини, че освен да гледаш с удивление и да попиваш всеки детайл от пъстротата, друго не ти остава.
В такива моменти се чустваш наистина като една малка капчица в световния водовъртеж, закодирала основните параметри на движението му.
Имахме организирана вечеря в ресторант наблизо с разкошна градина, пълен с хора и една перфектна маса, около която насядаха петнадесетина гладни за храна и впечатления любопитни гости.
Освен че турската кухня впечатлява с многообразието и вкуса на гозбите си, това което остава като траен спомен е начинът по който тя се поднася - с уважение, усмивка и топло гостоприемство. Няма и една две секунди след като си вдигнал глава от менюто и той, твоят сервитьор е до теб, спокоен, усмихнат, готов да ти угоди и да задоволи гастрономическото ти желание.
В друг текст ще се постарая да опиша някои от любимите си ястия, принципно, изключително близки до спецификата на българската кухня и изобщо на балканското кулинарно изкуство.
Така, нагостени, впечатлени и готови за отмора след дългия път заспахме непробуден сън.
А на другия ден ни очакваха хиляди изненади.
(кратък сборник от истории за едно четирдневно пътуване до Истанбул преди 10 години)
Пристигането
Пътувам с автобус с около петнадесет колеги, преподаватели, за Истанбул през юни 2005 г. Настроението е страхотно като на ученическа екскурзия. За първи път щях да видя Цариград, вълнувах се доста. Но и най-смелите ми представи и копнежи не можеха да ми подскажат дори приказката, в която бях на път да се потопя.
В мига, в който се появи табелата Истанбул, погледнах часовника си, показваше 17.30 часа. След това бързо пристигнахме до Автогарата, разумно разположена в началото на града. Там ми предстоеше първата среща с различността, още на крачка - две от автобуса, веднага след първата глътка въздух. Две млади момичета, изцяло покрити в черно, показваха единствено дълбоките си очи и бяха седнали на тротоара. Сториха ми се толкова мънички, като две котенца.
В първия миг се шокирах, но след това приех картината като част от пейзажа на този многолик и уникално разнообразен град.
Нашата пъстра група се прехвърли в специално нает минибус и потеглихме по широката магистрала във вековния мегаполис. Мащабите на града, доколкото си спомням 4 платна в едната посока, броят на автомобилите, дотолкова ме зашеметиха, че в един момент се усетих как гледам с широко отворени очи и уста. Зяпнах от почуда. След като преминахме по моста над Босфора, който свързва Европа с Азия и спряхме до хотела, веднага след кея откъм азиатската част, отново погледнах часовника си - 19 часа. Бяхме пътували един час и половина, а не бяхме минали целия град.
Гигантска площ за моите представи. Хора, това е Цариград, една от люлките на съвременната цивилизация, за първи път основан с името Византион през 660 г. пр.н.е., стъпил на два континента, обединяващ толкова различни култури и пълен с толкова цветове, аромати, картини, че освен да гледаш с удивление и да попиваш всеки детайл от пъстротата, друго не ти остава.
В такива моменти се чустваш наистина като една малка капчица в световния водовъртеж, закодирала основните параметри на движението му.
Имахме организирана вечеря в ресторант наблизо с разкошна градина, пълен с хора и една перфектна маса, около която насядаха петнадесетина гладни за храна и впечатления любопитни гости.
Освен че турската кухня впечатлява с многообразието и вкуса на гозбите си, това което остава като траен спомен е начинът по който тя се поднася - с уважение, усмивка и топло гостоприемство. Няма и една две секунди след като си вдигнал глава от менюто и той, твоят сервитьор е до теб, спокоен, усмихнат, готов да ти угоди и да задоволи гастрономическото ти желание.
В друг текст ще се постарая да опиша някои от любимите си ястия, принципно, изключително близки до спецификата на българската кухня и изобщо на балканското кулинарно изкуство.
Така, нагостени, впечатлени и готови за отмора след дългия път заспахме непробуден сън.
А на другия ден ни очакваха хиляди изненади.
Thursday, June 18, 2015
Здравейте скъпи приятели, които обичате приказките!
Тук ще публикувам истории за малки, големи, още по-големи и най-големи читатели.
Надявам се да ви хареса, да ви радва и развеселява, да ви пренася в светове интересни и забавни, малко тъжни, малко весели, малко любовни и малко разлюбени, като пъстра шевица.
Скоро очаквайте няколко текста под заглавие "Приказки от Босфора".
Целувки и поздрави,
Ваш приятел вечен,
Доротея
Тук ще публикувам истории за малки, големи, още по-големи и най-големи читатели.
Надявам се да ви хареса, да ви радва и развеселява, да ви пренася в светове интересни и забавни, малко тъжни, малко весели, малко любовни и малко разлюбени, като пъстра шевица.
Скоро очаквайте няколко текста под заглавие "Приказки от Босфора".
Целувки и поздрави,
Ваш приятел вечен,
Доротея
Subscribe to:
Posts (Atom)