Thursday, July 7, 2016


Старото дърво.
06.07.2016 г.


Колкото по-старо е дървото, толкова по-красива, изпъстрена с белези и чудновати фигури, е неговата кора. Така, както кожата на възрастния човек е набраздена със спомените от живота, така и дървото запазва всеки досег с някого или нещо на своята дреха. А младото е още малко, с гладка обвивка, някак недорасло и скучно. Когато се приближиш до голямото старо дърво, можеш да прочетеш неговата история. Иска ти се да го докоснеш, сякаш е човек, да го прегърнеш и вземеш от устойчивостта и мъдростта му.
Всеки път, когато видя едно до друго старо и младо дърво, си спомням една отколешна легенда.
Живяла някога една жена на възраст около петдесет. Лицето и било извезано с малки, плитки браздички от усмивките и няколко дълбоки линии от грижите през времето, а очите ú били големи, добри и малко тъжни. Нейната най-голяма мъка била, че нямала чедо. Сам самичка в своя дом, копнеела за човешка близост. А живеела на едно от най-прекрасните места, в планината, откъдето се разкривала великолепна гледка към долината и една красива река.
В самотата си, често ходела до едно огромно самотно дърво, там сядала под богата му корона и му разказвала всичко, което имала в душата си. Един ден след като беше приключила с разказа си, тъкмо да стане и чула тиха въздишка. Стреснала се в началото, помислила, че има някой друг. Огледала навсякъде, но били само тя и дървото. Тогава от него се чул тих, но плътен, мек глас:
-          Вече десет години идваш всеки ден и ми споделяш мъката си. Реших да ти помогна.
Откъсни един от младите филизи, които растат до дънера ми, засади го в твоята градина. Три поредни нощи го поливай с изворна вода, която е налята призори и на първата пълна луна ще имаш дъщеря.
Жената се озадачила, но все пак откъснала най-красивия филиз, занесла го в градината си и спазила всички напътствия на старото дърво. Докато вървяла по тясната пътека, в главата си чувала последните думи на дървото, да не спира да идва всеки ден и винаги да води момичето със себе си, независимо от всичко.
В нощта на първата пълна луна, тя погледнала през прозорчето в градината и там на мястото на младия филиз, огряна в сноп светлина спяла прекрасна девойчица, около десет годишна. Бързо излязла, взела я на ръце и прибрала спящата си дъщеря вкъщи.
Когато на сутринта момичето се събудило, сякаш слънцето изгряло в стаята. Имало дълги руси коси, а очите му  - сини като лятно утринно небе.
Зарадвала се жената прегърнала момичето и заживели щастливи. Минавало времето, растяла девойката и ставала красива млада жена. Изучила се, помагала на старата си майка и се грижела за прекрасната градина. Никога не пропуснали нито ден да отидат при старото дърво.
Идвали момци от околността да я искат за жена, но майката не искала още да се разделя със скъпата си дъщеря. Един ден, когато се прибирали, по пътя видели мъж на кон. Погледите на младите се срещнали и пламнал огън в сърцата им.
Когато след няколко дни девойката видяла пред дома си същият момък, тя се учудила, но топла вълна обляла тялото ú, разтреперила се от вълнение. След малко майката повикала дъщеря си, а на лицето ú греела усмивка.
Вдигнали сватба за чудо и приказ. Младоженците свили свое семейно гнездо недалеч от дома на старата жена. Майката и дъщерята продължавали да посещават всеки ден старото дърво, спазвайки повелята.
Мъжът на момичето се чудел къде отиват всеки ден двете жени и решил да ги проследи. Чул как си говорят с дървото и когато младата булка се прибрала вкъщи той я попитал защо ходят всеки ден там, но тя не можела да сподели, че е и негова дъщеря.
Един ден, както обикновено, майката отишла да я извика, за да отидат пак при дървото, съпругът казал, че я няма и я отпратил, а жена си завел на разходка в далечна друга посока. Момичето не знаело, че посещенията трябва да се случват всеки ден. Майката отишла с надеждата, че младата жена е вече там и останала удивена, когато заварила дървото само.
Разгневило се то, закършило клони и заговорило с груб и силен глас.
-          Не спазихте едничката ми молба, сега ще ви накажа, до утре сутрин ще бъдете като мен.
-          Моля те – разплакала се майката - пощади поне дъщеря ми!
-          Само един начин има. Трябва да принесе в жертва най-скъпото си.
А сега се махай от очите ми!
Хукнала да бяга старата жена, денят привършвал и нямали много време.
Бързо влезнала в дома на младите, а те вече били заспали. Събудила дъщеря си и разказала всичко. Тогава решили да измолят прошка от старото дърво и тръгнали заедно. Навън вилнеела буря, клоните на дърветата се извивали като змии, страшен дъжд се леел.
Двете жени едва се добрали до старото дърво и паднали на колене, мокри и треперещи от студ. Умолявали го да не иска сърцето на младия мъж. Плакали, но нищо не могли да направят.
Бурята се укротила и скоро слънцето изгряло. Стичали се капки от листата на старото дърво, а встрани от него се бяха появили две нови, едното - стара липа, а до нея сгушена, сякаш в прегръдка – млада бреза, нежна и тънка.
Когато се събудил, мъжът видял, че момичето му не е при него. Сетил се къде може да е и веднага се заизкачвал по стръмнините, пързалял се, падал и ставал. Видял дърветата и разбрал, познал невястата си, прегърнал брезата и заплакал, молел за прошка. А великолепното дърво спуснало клоните си, сякаш да го прегърне. Не можел да си тръгне и там останал да живее в една набързо скована дървена къщичка. Събирал билки и продавал на пазара в селата. Разказвал историята на непрежалимата си жена и нейната майка.
От този ден нататък легендата започнала да се разнася от уста на уста, за старото дърво и съдбата на двете жени. По-смелите, които сядали в летен ден под сянката им, разказвали историята, която листата им нашепвали.

Когато някога видите старо дърво, постойте при него и чуйте историята му.

No comments:

Post a Comment